Размисли ...

Тази нощ много мислих. Какво е да бъдеш ръководител на клуб, организация.Ти да бъдеш човека който решава съдбата на другите, ти определяш техния път, контролираш техните мисли, чувства, усещания ....... странно е.Не можах да си отговоря на собствените въпроси, не знаех кое е правилно, кое не .А ако грешах, ако допусках грешка и не бях прав, ако просто съм се заблуждавал и всяко нещо което съм виждал е било просто случайна и неволна грешка.Продължавах да мисля, беше някъде около 3 през нощта.Но мислите не ми даваха покой, усещах всяка мисъл как се промъква и когато я премахна на нейно място идват още пет.Усещането беше много странно, болеше ме главата и влязох в банята, пуснах душът и се изля вода, гореща както аз обичам , много вода , удряше в очите и се разливаше по мен.Изтичаше в канала и с нея заедно изтичаха мътни мисли от моята глава.Съмненията намаляха.Изчезнаха някъде към 6 сутринта и водата се лееше и миеше очите ми.И си спомних преди много време имах един приятел който днес не е сред нас, той казваше „Никога не го оставяйте без мисли в главата, полудява и си търси сам” Приятел ми беше, после не.Умря, макар да исках аз да му помогна, опитвах се, но не успях.Не му простих и до гробът му не стигнах.Защо ли? Никога не му простих, а някога бяхме заедно, вярвахме в една идея, в една любов, имахме мечти, искахме да бъдем силни, да бъдем славни.Но той умря.И живота го забрави.И спомен ми остави завинаги той, не помня думите но помня като снимка тримата , той , Боряна и Мариа. Говореха и му даваха надежда а аз безмълвно от страни стоях и гледах този миг, но нямах сили да простя, а толкова исках, толкова исках да му дам и моята ръка..... И водата течеше, плискаше по моето тяло и струйките се стичаха. Защооооо ? Преди 18 год. той направи грешка и аз не го защитих, а можех.Оставих го да се бори сам.Пое по не правилен път и аз не му помогнах.Водата продължаваше да се плиска през мен.Спомних си мигът който промени моя живот, онази минута само която ме накара да повярвам в доброто начало на хората, минутата която ме направи по-различен не по-добър.Минутата без живот.И после болката от идващия живот, взривът на дробовете от жадуваната глътка въздух.Усещах че съм жив и не.Но вече знаех колко струва един живот, един човек, една усмивка, една милувка и няма нищо по - важно от това.
Да бъдеш ръководител е призвание.Да бъдеш избран е чест.Никога не трябва да забравяш, че ти работиш за хората а не те за теб. И ако някой ден имаш и малко съмнение, спираш, замисляш се, пускаш водата и избираш накъде.Ти си човекът който защитава, бори се, и когато другите нямат сили да продължат ти продължаваш.Вървиш напред и ако някой иска да те спре, не, не спирай.Продължи.Ти вървиш пред хората, не за да ги водиш а за да ги пазиш.От други, от тях, от себе си дори.И ако трябва да изгориш го направи , не тлей като умиращ въглен.Изгори като факел през нощта.

И тръгвам си вече ...

Някъде във времето се научаваш да не мислиш. Просто усещането ти е друго. Започваш бавно но сигурно да приемаш нещата по начин различен от довчерашния.И разбираш, остарял си. Не на години, не на физика а на мисли. Не обръщаш внимание на хората около теб. Живееш в стъклен аквариум и макар да виждаш и усещаш топлината през стъклото не я разбираш.Има толкова много хора около теб, приятели, врагове но ти само ги виждаш, не можеш да ги докоснеш. И всеки ден губиш или намираш нов приятел, нов човек или нова карма. Сам си. Но вървиш през тълпа от хора и се усмихваш на всички, искаш да бъдеш един, но нещо те спира.Чудиш се. Опитваш се да бъдеш пак същия човек, оня малчуган с разплакани очи, малкото дете-момче което беше преди.Но днес когато се обърнеш назад виждаш само част от него. И нищо повече. А помниш ли първата целувка ? Може би. Времето обаче изтри от мислите ми този спомен и остави само горчивината на живота. Но аз искам да си спомня първата целувка , първото докосване до свободата но не мога, Забравил съм. Искам да си спомня мечтите си, това което исках да стана когато порасна, но не мога. Загубил съм ги някъде по пътя на голям човек. Искам да живея на бавни обороти. Да спя до 10 , да се усмихвам на слънчевия лъч който се опитва да ме разбуди, но не мога. Искам да се върне усмивката на малкия човек и веселия и безгрижен ден, но уви не може.
Тихо е.Чуват се само докосването на капките дъжд по листата.Тъмно е. Не виждам нищо. Усещам миризмата на живот. И тръгвам си вече. Трябва да вървя.

Среща с непозната

Зззззззззззззз, мммм, зззззззззз, ммм, звук познат до болка.Толкова е тихо в гората днес. Може би защото е работен, няма никой или аз съм навлязъл пак дълбоко в нея.Зззззззззззз пак чувам този звук, звук който ме прави различен. Продължавам да вървя по пътеката. Чувам само моите стъпки, преди вървях по-леко но с годините тежестта си казва думата.Няма птички, няма нищо и вятър няма даже. Тихо е. Харесвам тишината на гората. Продължавам да вървя. Стъпка по стъпка, метър след метър и все по-навътре.Харесва ми да вървя през гората, да бъда далеч от хората, от телефоните и от проблемите, харесва ми да бъда сам в нея.Само аз и никой друг. Сам със себе си.Така усещам красивия аромат на боровата гора.Този миг е само за мен , за никой друг.Само за мен. Не мисля.Главата ми е чиста от мисли, добри или лоши....... и тогава я видях.Стоеше пред мен и ме гледаше.Красива и нежна.Имаше невероятни очи .... дълбоки и нежни, жестоки и безчувствени.Бавно се приближи към мен. Страхувах се. Но не и тя. Красива беше и го знаеше, силна беше и го знаеше. Стоях безмълвен и уплашен.Бяха прекалено далеко от колата, нямах шанс да го направя.Разбрах - неин съм.Тя ме искаше и щеше да ме получи.Приближи се още, затворих очи. Не виждах, не я чувах само я усещах на см от лицето ми. И тогава усетих нежното докосване. Изпитах страх, ужас...... но тя ме докосна по устните леко и нежно.Докосването беше невероятно , нямаше я вече болката, нямаше го и страха. Край това беше. И бавно протекоха сълзи, помислих си от страх, но не беше от това.Докосна за сетен път, дарявайки ми много обич, тя знаеше кой съм аз, и аз знаех коя е тя. Но не се познавахме, това беше случайна среща.Усетих нежната целувка по моите устни и в този кратък миг се влюбих аз във нея. Но тя ...... просто се обърна и бавно отлетя от там от където беше дошла.Зззззззззззз и все по-тих ставаше звукът на нейните крила.И сбогом даже не ми каза, но радвам, че пише тез слова сега. Обича ме или не, не знам.Какво е това любовта .....

Една минута ...

........ отворих очи и видях една усмивка. Беше много красива усмивка. Отворих очи и видях две прекрасни очи да ме гледат.Бяха много красиви очи. Две очи и една усмивка. Щастлив съм. Някой ме обича някъде. Къде съм ? Кой ме обича ? На кого са тези очи и тази красива усмивка. Идвам от мъглата. Там времето беше спряло за мен. Здравей - ми казва някой. Здравей - казвам аз. Но чули ме не знам. И пак потъвам в сън безкраен и чисто е моето сърце.Чисти са и моите мисли.Чиста е и моята съдба. Готов ли си ? Не мисля. Не съм. Тишина и топлина, вече е тихо и безкрайно топло.Харесвам това усещане. И беше ден обикновен, като всички дни. Нищо по-различно. Но важен ден за мен. Усещам нейната милувка по моето лице. Коя е аз не знам. Някоя без име, без лице. Само две очи и красивата усмивка.Не я познавам. Коя е тя? Една жена без име и лице, една жена която и да е...

Животът е кратък. Една минута само. След нея вече ни няма. Или ни има. Не знам. Сега е весело, след малко тъжно . Една минута само. Научих си урока, след битки безкрай , след много ярост и омраза.... научих си урока по оня труден начин по който не може да не разбереш.Предаден вече е и аз го взех, сега остава да живея по тези правила. Но колко трудни са те.

Да съберем боклуците

Боклуците ...