Някъде във времето се научаваш да не мислиш. Просто усещането ти е друго. Започваш бавно но сигурно да приемаш нещата по начин различен от довчерашния.И разбираш, остарял си. Не на години, не на физика а на мисли. Не обръщаш внимание на хората около теб. Живееш в стъклен аквариум и макар да виждаш и усещаш топлината през стъклото не я разбираш.Има толкова много хора около теб, приятели, врагове но ти само ги виждаш, не можеш да ги докоснеш. И всеки ден губиш или намираш нов приятел, нов човек или нова карма. Сам си. Но вървиш през тълпа от хора и се усмихваш на всички, искаш да бъдеш един, но нещо те спира.Чудиш се. Опитваш се да бъдеш пак същия човек, оня малчуган с разплакани очи, малкото дете-момче което беше преди.Но днес когато се обърнеш назад виждаш само част от него. И нищо повече. А помниш ли първата целувка ? Може би. Времето обаче изтри от мислите ми този спомен и остави само горчивината на живота. Но аз искам да си спомня първата целувка , първото докосване до свободата но не мога, Забравил съм. Искам да си спомня мечтите си, това което исках да стана когато порасна, но не мога. Загубил съм ги някъде по пътя на голям човек. Искам да живея на бавни обороти. Да спя до 10 , да се усмихвам на слънчевия лъч който се опитва да ме разбуди, но не мога. Искам да се върне усмивката на малкия човек и веселия и безгрижен ден, но уви не може.
Тихо е.Чуват се само докосването на капките дъжд по листата.Тъмно е. Не виждам нищо. Усещам миризмата на живот. И тръгвам си вече. Трябва да вървя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар